Svet Di Nahum (Bulgaria/Austria) was born in 1970 in Sofia, Bulgaria. He is a graduate of the Department of Philosophy at Southern Illinois University. He has published short stories in numerous literary magazines in Bulgaria and throughout Europe; his work has been translated into English, German, Russian, Serbian, Turkish, Spanish, and French. His fiction has appeared in US literary magazines such as Drunken Boat, Gloom Cupboard, Danse Macabre, and Audience, and in HCE Magazine in UK. Di-Nahum is the author of The Wolf's Howl (Short Novel, 1994); The Unicorn in Captivity (Collection of Short Stories, 2007), RAPTUS (Novel, 2009) Nicola Against Nicola (Short Novel & Screenplay, 2012), The Doctrinaire (Novel, 2015), and The Hangman and the Clown (Stage Play, 2017). RAPTUS was a nominee for the Elias Canetti National Literary Award and was subsequently published in the United States by Hammer & Anvil Books (Las Vegas, 2013). His collection of short stories, Mozart in Prague, was accepted for publication by Cervena Barva Press, Boston, MA.

English

JONATHAN IS PLAYING CHESS

A Radio Broadcast from New York City

Continued from last issue....

This chess duel in New York City will be remembered for a long time, my dear ones!

It took place in an old, but mighty, English colonial building midway between Manhattan and Harlem, not too far from Riverside Drive and the Hudson River, not too far from Amsterdam Avenue and not too far from the Columbia campus. It was a huge, former king’s library with thick, stone columns and Gothic, high vaults. It was a proud building with over fifteen stories equal to at least twenty-five present day floors. At one end a breathtaking square tower of cut granite shot up, ending at the top in a spacious widening with gray cornices and windows, a tower worthy of any high magician, or at least of some staunch alchemist leading his secret society in search of the absolute.

It was in this particular tower that the battle took place. All sorts of people had secretly heard of it and had come to watch. One to bet illegally, another out of curiosity, a third out of irresistible sports fever, and a fourth to see fallen and humiliated the opponent who was not dear to his heart. Here were all of Jonathan’s adherents from the Columbia campus, as well as all the Wall Street offspring: Coldman’s associates. However incredulous it may sound, (but it is a fact confirmed by the New History of New York), in the front line in order to see better, stood as large as life with his authoritative paunch: Bonny-Scott Carter himself, and on his ass still hung the large, ubiquitous Colt. In fact, thanks to Bonny-Scotts’ devoted enthusiasm, everyone (even Coldman) felt more at ease: first, they were in the building illegally (usually it was kept locked by city hall and had not been used for years), and second, the bets that were being placed at the moment, as well as the entire wager for which they had gathered, would not be appreciated at all by the NYPD because of their dubious legality.

The players took their seats and exchanged glances. It was Sunday again, exactly a week after their meeting at Wall Street. Behind one sat Glacerbel, behind the other—Mer-Lin.

Coldman had brought a small, elegant chess table made of silver, ivory, ebony and mother-of-pearl with unanimated, platinum pieces for the white, and dark gold representing the black.

By their side, evoking serious respect, stood the live figure of the professional chess arbiter Petersen, ensured and paid by Glacerbell especially for the event.

And so, the time had come. Petersen took out of his black briefcase a chess clock: both modern, electric, and traditional, with the red flags that descended to signify the running out of playing time. He set the clock on the table next to the figures arranged in advance and adjusted it for the first game at fifteen minutes for each player. The lot fell to Jonathan to play first with the white.

“Lucky man!” Coldman cried out. “This means a certain advantage for you, since, hypothetically, if we reach to five games, you’ll have played with the white three whole games, and I only two! However, it can’t be helped; you have revolutionary luck, ha-ha-ha!”

“Gentlemen,” Petersen said, “I won’t stop you from talking during the game, but, in the first place, I’ll ask you to talk quietly, and secondly, I’ll watch the conversation for offensive language, provocations and unsportsmanlike tricks.”

“OK, Petersen! Shall we begin?”

It turned out that Coldman was a strong, experienced, imperious, hurricane sort of an opponent. In his youth he had been in chess professionally with the idea of fighting to enter the League, but later, due to his father’s ambitions to take over the business, he had to give it up and “fall into line” with Wall Street society. From the very first game, Jonathan felt that this opponent surpassed him in some quality. It was as if he was trying to tame a wild bronco, one that was stomping powerfully with his hoofs, did not fit the stereotypes of classical logic, and was impossible to dupe or to make a party to the hidden philosophy of a certain combination; what is more, he would not let himself fall into a trap, nor was it possible to outplay him by a brutal attack in the Mittelspiel.

Nevertheless, due to his inner conviction that he could not be overpowered by Coldman, Jonathan put all his efforts into winning the first game. He did manage to, but it was a victory like one in which you drain your own self of blood as a military commander, battering to pieces the mechanism of your entire army to the point where you become transparent to the enemy. On top of everything, he noticed that Coldman played faster than he and saved time for the Endspiel. When he finally checkmated Coldman, the billionaire had seven whole minutes left, while Jonathan had only thirteen seconds! It was all to the good that he noticed his opponent’s thriftiness when it came to time. Otherwise, it could have played a dirty trick on him.

In the second and third games Coldman showed himself to be a Titan; to be a unique symbiosis between Morphy and Bobby Fischer. Thrifty in the openings, he was terrible in the Mittelspiel. As faultless as a cyber machine, he dealt insidious combinations destroying and guessing every possible resistance or counterattack. As sly as a fox, he constantly searched for “forks”, “pins” and “X-rays”. One had to be endlessly careful with him; it was like playing against a computer. Coldman’s approach to the Sicilian Defense was furious, with a concept of his own. He responded to Queen’s Gambit with Queen’s Gambit, but against the King’s Gambit he did not allow “white batteries”, he would deliberately destroy the center, and if need be in the name of a quicker victory and of working his way to the opponent’s King’s camp, he would sacrifice his own castling, becoming twice as dangerous in the attack. It was harder for him to fight against the Old Indian Defense, and in that case he would waste a lot of time thinking over how to attack. Eventually Coldman won the second and third games. And he achieved everything as early as the Mittelspiel. He was just one victory away from smashing Jonathan completely.

The fourth game was the first in which they actually reached an Endspiel. This time Coldman made a tactical mistake, although he had a pawn more, and in theory all was lost for Jonathan. Obviously, Coldman was a great strategist, but he wasn’t very good at math. They had only the Kings and some pawns left. Jonathan had four; Coldman—five. However, the billionaire had miscalculated the moves of the Kings, which were at parity. He was forced to allow the enemy’s King to the rear of his own pawns. He lost three of them. The remaining two were blocked by Jonathan’s. Two pawns of the Ethiopian marched calmly and undisturbed forward to the final line to become Queens. Then Coldman surrendered.

The score became even: two points each.

The decisive fifth game remained.

Jonathan was playing with the white pieces, the platinum ones.

He began with Old Indian Defense. He was feeling rather close to losing and exceptionally unsure of himself. He was scared in good earnest. Even though playing with the whites, he gave up any attacks and aggression. He chose an exceptionally defensive mode taking into account two things. First, the Old Indian Defense made Coldman angry. He wanted to smash the opponent fast, but that was exactly why he wasted time thinking every detail of his offensive over carefully, since he knew that in this debut offensive was not at all easy, and was hiding a multitude of sunken rocks for the attacker. And second, Jonathan himself saw to win seconds at every single move. At this final sprint he was going to reckon on Time: the chief arbiter of the human race in general, and of chess-players in particular.

The fire-spitting dragon Coldman came down on Jonathan like a hawk on a sparrow: a tearing attack aimed directly at the King’s flank. He began to break through the defense and to transfer reinforcements from the reserves and from the other flank where nothing was happening anyway.

While playing, they continued to fire words at one another:

“Looks like the end is approaching, man.” Coldman said shaking his head in the rhythm of blues to tease him. “If you only knew how I’m waiting to see the end of your Marxism! Oh!”

The arbiter, Petersen, made attempts to stop such conversations, but the crowd began to shout so frantically, that Petersen, like an old conservative conductor, was forced to cut at least the crescendos off.

“You know, Simon”, Jonathan spoke out suddenly as well. “One Christmas night, you know what Christmas is, don’t you? I was homeless at the time, walking along Fifth Avenue with nowhere to go. I stopped in front of Rockefeller Plaza. An ordinary little fellow with a Christmas songbook in his hands was gathering occasional passersby around him. I joined them. I began to sing Christmas carols together with them:

On the first day of Christmas,

My true love sent to me…

And so on, you know it.”

“So what?”

“So nothing. It was nice. Only, a cop drove us away.”

“Why?”

“Well, he referred to some text from the city statutes. More than so-and-so-many people at the same place without advance permission from the city hall, etc…. Sheer nonsense! Meanwhile, the people were simply singing Christmas carols pleasing to God and to America.”

“A-ha, now you’re going to say that the cop was white, right?”

“Tell you the truth, he was white. And there was a woman cop with him. They were a street patrol couple.”

“A-ha. And she too was white, wasn’t she?”

“No, she, on the other hand, was black, blacker then me. And she was meaner than her colleague to the folks. In the end, she herself drove us decisively, even aggressively, away.”

“How about the people, what were they? White?”

“White, black, yellow, all sorts. A colorful Christmas time crowd.”

“U-huh. And what happened later?”

“Later, since I was on Rockefeller Plaza anyway, I decided for the last time in my life to cast a glance at those detestable Jesuit principles of his, inscribed in gold letters on a gold plate.”

“And did you look at them?”

“I walked to the plate. There were two girls standing in front of it.”

“Black? White?”

“One was white, the other black.”

“And what happened?”

“Ah, how could they have chosen exactly the one Rockefeller’s “principles” I hate most of all. I forgot what number it was; you know, the Jesuit has numbered them on top of that, don’t you? To make things worse, they also were lost in admiration of it and were even reading it out loud!”

“Well, I too have forgotten their numbers. But why don’t you refresh my memory, if you please?”

“Oh, well, listen, everybody:

“I believe in the dignity of labor, whether with head or hand; that the world owes no man a living but that it owes every man an opportunity to make a living.”

“Well, you see, the guy has put it very well!”

“Ah, we would have really been surprised to hear a different evaluation from the mouth of the humanist Coldman!” Jonathan cried out.

Everyone laughed.

“But wait”, Coldman would not become quiet. “Who was reading the inscription to whom? The white one to the black?”

“No, the truth is—the black was reading it to the white. Moreover, it was exactly the black one, who discovered exactly that principle for herself and at that moment exactly she was lost in admiration and read it out loud. And in the end she said: “I really like this one!”

“Well, what does that tell you? Doesn’t it finally reveal the lie to you?”

“Of course not. She was just the umpteenth soul of an invisible betrayer: well-stagnated, well-formatted to believe that she was equal, that everything was going to be a fairytale, if only she followed without deviating from the track the formula of happiness that had been drawn when she was a child.”

“Did you by any chance tell her something like this?”

“No, I didn’t. But you’re right: I could not restrain myself and keep my mouth totally shut. For even the purest reason is shaken before that slave girl.”

“Wow! How poetic and categorical you appear to be! But what did you tell her, after all?”

“Unexpectedly to myself and the two girls, tempted to cross my sword with the no less powerful sword of stupidity, I spoke out. There, on Rockefeller Plaza, in front of the gold of the plate at the foot of the gigantic skyscraper of your brother-in-class, my thought focused on and situated in that instance of the existence of the Universe. All I wanted to give them was another well-known quote from Rockefeller ‘The way to make money is to buy when blood is running in the streets.’ But all I said was: ‘For Pete’s sake, not on this night! At least not on Christmas, for God’s sake! Jesus Christ is being born, you understand?’ And I walked away along Fifth Avenue.”

“H’m, now why are you telling me this about Jesus Christ? Because you know that I am a Jew and you want to annoy me, right?”

“No. And you have to know something else. All right, you are a Jew. As for me, I am Judean. But that does not prevent me from loving Jesus Christ.”

“What? You? Judean? Are you now mocking me?”

“I am not mocking you at all. Your brutal prejudice prevents you from believing me at this moment only because I am black.”

“Wait, where do you come from?”

“From Ethiopia.”

“Ah. It seems there were there those…”

“There were, there are and there yet will be. Abyssinian Judeans. Some have even been admitted to Israel. All the better that it didn’t depend on those like you. You would have left them to starve to death.”

“Enough of that. It can’t be that bad.”

“Ha, you think we don’t know? You see now? There is no Judean conspiracy. There are only ideas and a struggle of ideas. Whichever wins over later is accused of conspiracy. At the moment your ideas are about to be accused, since they’ve gotten the upper hand here and there in the world, mostly in Eastern Europe. Therefore, your turn is coming now. And your move.” Jonathan moved his chessman then pressed sharply the button of his half of the ticking chess-clock.

“Damn it! I’ll exterminate you!” Coldman was getting furious.

Otherwise, the extermination was coming close. Jonathan remained with the King and a Rook; Coldman, with a Queen and a pawn. Look, Coldman did a “pin” and took Jonathan’s Rook as well! And listen now, dear Europeans and Americans, what happened during that decisive, Gordian game! If you are very interested in it, you can even replay it later at home. I will let you know the moves.

Jonathan had lost everything, but his tactics of saving time paid off. Determined to defeat him quickly, embarking on furious attacks, and at times absentminded as a result of their ideological disputes, in the second half (conditional half, of course, my dear ones; this is no football; don’t be confused), Coldman looked more and more rarely at the clock… He pressed the button automatically, carried away by his assault and infuriated by the conversation.

Thus the following situation occurred:

Coldman had all in all seven seconds left. Jonathan had over a minute, but he had already only one King. Coldman had the King, a Queen and a pawn. He was short of seconds to mate Jonathan with the King and the Queen. He set forward with the pawn. Tick-tick, move. Tick-tick, move. Jonathan simply moved his King peering at the clock. One of them was playing in total Zeitnot, and the other in an odd Zugzwang. The whole tower overcrowded with people watched the clock dial and the little red flag. Petersen, most of all. It appeared that even though completely defeated, Jonathan would win by time.

Tick-tick, move. Stop, Tick-tick, move. Stop of the timer. Tick-tick, move. “Halt, stopwatch! Stop, Time!” Coldman prayed. Tick-tick, stop. Tick-tick, stop.

“Stooooop!” the arbiter cried out.

The little red flag in Coldman’s clock dropped down as if cut off. The alarm shrieked, and the dial showed: 0 minutes and 0 seconds.

Everyone crowded around the chessboard, pushing each other unrestrainedly and rudely. Dear listeners, the picture was as follows: Jonathan’s white King was on E2. Coldman’s black King was on B3. The black’s old Queen had gotten frozen on D8—she had been guarding the corridor for the descent of the black pawn. The second black Queen newly hatched from that pawn was standing gracefully on CI, just come out. With the two Queens, Coldman would have needed no more than three or four seconds to checkmate the white King. But he was short of exactly those seconds. Jonathan’s timer was showing a whole minute left. He was winning on time.

Now everyone was expecting the arbiter to announce exactly such a victory. Some already hurried to hug and greet Jonathan, but he angrily pushed them away. Coldman sat gloomy and blushing, peering madly into the stopwatch. Others hurried to cash their bets. Some quarreled fiercely.

However, the arbiter Petersen opened his black briefcase imperturbably and calmly, and produced a thick manual of F.I.D.E. He put on his glasses, opened the law-book and pored on it breathing heavily.

The crowd could not bear the tension. All sorts of cries could be heard.

“Time will be time!”

“But material will be material too!”

“Give me back my money, you scoundrel!”

“Coldman, you lost!”

“Jonathan, you are defeated!”

“Coldman! Coldman! Coldman!”

“Jonathan! Jonathan! Jonathan!”

“Gold-man! Gold-man!” applauded rhythmically one of the wings.

“Jo-na-than! Jo-na-than!” the other half of the crowed responded.

“Draw!” Petersen cried out, slammed the book and took off his glasses.

Complete silence set in for a few seconds. Later on their cries could be heard as far as Philadelphia. Some wanted in earnest to beat up the arbiter, while Glacerbell was trying to pacify them.

“How? Why? According to what rules?”

“According to the latest approved. It is written there: ‘When there is not enough mating material, a draw shall be adjudged.” And since Jonathan has one bear King and has no mating material, it’s a draw. That’s it.”

“And when is it a victory?”

“If he had at least one pawn, then. Hypothetically it can be turned into a Queen and checkmate. If he had kept the rook, it would also have been a victory.”

“And what if it were a knight?”

“It’s a draw.”

“And if it were a bishop?”

“Again a draw. Again there’s no mating material.”

“Two bishops?”

“Victory. Mate with two bishops has been proven long time ago.”

“Two knights?”

“At the moment it reads “a draw”, although they are planning to amend it, since mate with two knights is possible although sometimes it takes more than fifty moves.”

“To hell with the rules!”

“Coldman, count the money to Jonathan!”

“Jonathan, say you repent for your Marxism!”

“Basta!” Bonny-Scott stood up and cried out. “Rules will be rules! Period!”

Petersen reached in his briefcase again and produced a small laptop. He turned on a chess matrix and entered absolutely the same arguable situation with preciseness to the second. They waited for the judgment of the software approved by F.I.D.E.

“A draw” the word came up on the display and cut off sharply the passions.

The crowd became reconciled.

The watchers dispersed, but even now, years later, no one has forgotten that game. What is more, the story spread around from mouth to mouth and if it continues to spread like this, it will become a true New York legend.

So, my dear listeners, on the threshold of the Twenty-First Century, midway between Manhattan and Harlem, Coldman and Jonathan ended with a draw disputed by everyone…

However, that chess match tempered both sides for the forthcoming decisive Battle anticipated in the air and in the hearts of everyone. A never-ending Battle .

Translated by the writer

Bulgarian

ДЖОНАТАН ИГРАЕ ШАХ

/радио-новела от Ню Йорк Сити - NYC/

Продължение от миналия брой....

Дълго ще се помни този шахматен двубой в Ню Йорк Сити, скъпи мои!

Той се проведе в една стара, но могъща английска колониална сграда между Манхатън и Харлем, не много далеч от Ривърсайд Драйв и Хъдзън Ривър, не много далеч от Амстердам Авеню и не много далеч от кампуса „Колумбия”. Представляваше огромна бивша кралска библиотека с дебели каменни колони и сводове с готическа височина. Това беше горда постройка с над петнадесет етажа, равняващи се на съвременни поне двадесет и пет. В единия й край се извисяваше умопомрачителна квадратна кула от дялан гранит, която завършваше с просторно уширение на върха със сиви корнизи и прозорци, достойни за всеки висш магьосник или поне последователен алхимик, повел тайното си общество в търсене на абсолюта.

Именно в кулата се проведе схватката. Кой ли не беше научил тайно и кой ли само не беше дошъл! Един, за да заложи нелегално, друг от любопитство, трети от неудържима спортна треска, четвърти, за да види паднал и унизен този от противниците, който не му беше мил на сърцето. Тук бяха всички съмишленици на Джонатан от кампуса „Колумбия”, както и всички Уол-стрийтски чада – съратниците на Голдман. Даже, колкото и невероятно да звучи, но е потвърден от Новата История на Ню Йорк факт, че на челна позиция, за да вижда добре, се беше изтъпанчил с авторитетното си шкембе самият Бони-Скот Картър, а на задника му все така висеше вездесъщият огромен „Колт”. Всъщност, благодарение на запалянковщината на Бони-Скот, сега се чувстваха по-спокойни (дори и Голдман) – първо, бяха нелегално в сградата, тя иначе стоеше заключена от общината и неизползваема от години, и второ – залаганията, които се правеха в момента, пък и целият облог, заради който се бяха събрали, поради съмнителната си законност никак не биха се понравили на NYPD[1].

Заеха местата си и се спогледаха. Отново беше неделя, точно седмица след срещата им на Уол Стрийт. Зад единия седеше Гласербел, зад другия – Мер-Лин.

Голдман беше донесъл елегантна шахматна масичка от сребро, слонова кост, абанос и седеф, с неодушевени фигури от платина – белите, и от тъмно злато – черните.

До тях се възправяше предизвикващата уважителен респект жива фигура на професионалния шахматен съдия Петерсен, осигурен и заплатен от Гласербел специално за случая.

И така, часът настъпи. Петерсен извади от  черното си куфарче шахматен часовник – хем от модерен тип, електронен, хем с традиционните червени флагчета, които с падането си надолу възвестяват изтичането на игровото време. Положи го върху масичката до предварително наредените фигури и го курдиса за първата партия на петнадесет минути за всеки играч. Жребият посочи пръв с белите да играе Джонатан.

- Късметлия! – провикна се Голдман. – Това означава известна привилегия за теб, защото, хипотетично, ако изобщо стигнем до пет партии, ти в цели три от тях ще играеш с белите, а аз само в две! Но нейсе, имаш революционен късмет, ха-ха-ха-ха!

- Джентълмени, аз няма да ви спра да разговаряте по време на играта, но, първо, ще ви помоля това да става тихо, и, второ, ще следя разговора за обиди, провокации и прочие недостойни и неспортменски прийоми.

- О’кей, Петерсен! Ще започваме ли?

Оказа се, че Голдман е силен, опитен, властен и ураганен противник. На младини се беше занимавал с шахмат професионално, с идеята да се бори за влизане в Лигата, но вследствие амбициите на баща му да наследи бизнеса, се наложило да се откаже и да „влезе в релсите” на Уолстрийтското общество. Още в първата партия Джонатан усети, че този противник с нещо го превъзхожда. Все едно се опитваше да укроти див мустанг, който блъскаше здраво с копита, не влизаше в калъпите на класическата логика, не можеше да бъде излъган или приобщен към скритата философия на дадена комбинация; нещо повече, не се оставяше да бъде вкаран в капан, нито пък беше възможно да бъде надигран чрез брутална атака в мителшпила[2].

Въпреки това, заради вътрешното си убеждение, че не може да бъде победен от Голдман, Джонатан хвърли всичко, за да спечели първата партия. И наистина успя, но то беше победа, при която обезкървяваш и себе си като пълководец, и раздрънкваш механизма на цялата си армия, и ставаш прозрачен за врага. На всичко отгоре, забеляза, че Голдман играе по-бързо от него и спестява време за ендшпила[3]. Когато най-сетне матира Голдман, на милиардера му оставаха цели седем минути, а на самия Джонатан – всичко на всичко тринадесет секунди!

Добре, че забеляза „спестовността” на противника навреме. Иначе това можеше да му изиграе лоша шега.

Във втората и третата партии Голдман се прояви като титан. Като уникална симбиоза между Морфи и Боби Фишер. Пестелив при дебютите, той беше страшен в мителшпила. Безгрешен като кибернетична машина, стоварваше коварни комбинации, рушейки и предугаждайки всяка възможна съпротива или контра-атака. Хитър като лисица, винаги търсеше „вилици”, „свръзки” и „рентгени”. С него трябваше да се внимава до безкрай, все едно играеш с компютър. Срещу Сицилианска защита Голдман подхождаше яростно, със собствена концепция. Срещу дамски гамбит отвръщаше също с дамски, но срещу царския гамбит не допускаше „бели батареи”, умишлено рушеше центъра, и ако се наложеше, в името на по-бърза победа и домогване на всяка цена до лагера на противниковия цар, жертваше собственото си рокадо и така ставаше тройно по-опасен в атака. По-трудно се бореше срещу староиндийската защита и там губеше доста време да мисли как да напада. В крайна сметка, Голдман спечели втората и третата партии. И постигна всичко още в мителшпила. Оставаше му само една победа, за да размаже Джонатан окончателно.

Четвъртата партия беше първата, в която де факто достигнаха до ендшпил. Тук Голдман допусна тактическа грешка, макар да беше с една пешка повече и на теория всичко бе загубено за Джонатан. Очевидно Голдман беше велик стратег, но му куцаше чистата математика. Бяха останали само с царете и с пешки, Джонатан с четири, Голдман – с пет. Но милиардерът не изчисли добре ходовете на царете, намиращи се в паритет, бе принуден да допусне вражеския цар в тила на собствените си пешки, загуби три от тях, останалите две бяха блокирани от „редниците” на Джонатан. Две пешки на етиопеца вървяха спокойно и необезпокоявано напред, към последната линия, за да се превърнат в царици. Тук Голдман се предаде.

Резултатът стана две не две партии.

Оставаше решителната, Петата.

В нея Джонатан играеше с белите фигури – тези от платина.

Започна със староиндийска защита. Вътрешно се чувстваше по-скоро близо да загубата, изключително неуверен. Беше го страх, не на шега. Макар и с белите, отказа се от каквито и да било атаки и агресия. Избра изключително защитен режим, като отчиташе две неща. Първо, староиндийската защита дразни Голдман, той иска бързо да смаже врага, но именно поради това губи време, обмисляйки внимателно всеки детайл от офанзивата си, понеже е наясно, че при този дебют тя никак не е лесна и крие множество подводни камъни за самия атакуващ. И второ, самият Джонатан гледаше да печели секунди при всеки един ход. В тази финална права щеше да разчита на Времето – основен съдник на човеците като цяло и на шахматистите в частност.

Огнедишащият дракон Голдман се нахвърли върху Джонатан като ястреб над врабче: бясна атака директно срещу царския фланг. Започна да пробива защитата и да прехвърля подкрепления от резерва и от другия фланг, където и без това нищо не се случваше.

Играейки, те се стреляха и с думи:

- Май краят наближава, човече? – клатеше глава в блус ритъм Голдман, за да го дразни. – Ох, как само чакам краха на твоя марксизъм! Ох!

Съдията Петерсен се опитваше да стопира такива разговори, но тълпата отстрани така неистово започваше да крещи, че Петерсен се принуди единствено да реже поне кресчендото като стар консервативен диригент.

- Знаеш ли, Саймън – неочаквано се обади и Джонатан. – Една Коледа, нали знаеш какво е Коледа, се разхождах бездомен по Пето Авеню. Спрях се пред Рокфелер Плаза. Един обикновен човечец с коледна песнопойка в ръце събираше случайни минувачи около себе си. Присъединих се. Запях заедно с тях коледни песнички:

On the first day of Christmas,

My true love sent to me …[4]

И така нататък, знаеш я.

-         Е, и?

-         И, нищо. Беше хубаво. Само че един полицай ни разгони.

-         Защо?

-         Ех, позова се на някакъв текст от градския устав. Повече от еди-колко си хора на едно място без предварително разрешение от общината и т.н. Глупости на търкалета. А хората просто пееха богоугодни, американоугодни коледни песнички...

-         Аха, сега ще кажеш, че полицаят е бил бял, нали?

-         В интерес на истината беше бял. И имаше полицайка с него. Бяха улична патрулна двойка.

-         Аха. Ама и тя е била бяла, нали?

-         Не, тя пък беше черна, по-черна и от мен. И се държеше с хората по-гадно и от колегата си. Накрая самата тя решително ни разгони, агресивно даже.

-         А те, хората, какви бяха? Бели?

-         Бели, черни, жълти, всякакви имаше. Цветна тълпа по Коледа.

-         Ъхъ. И какво стана после?

-         После, нали и без това се намирах на Рокфелер Плаза, реших за последен път в живота си да хвърля поглед върху омразните ми негови йезуитски принципи, изписани със златни букви върху златна плоча.

-         Е, погледна ли ги?

-         Отидох до плочата. Пред нея стояха две момичета.

-         Черни? Бели?

-         Едната бяла, другата черна.

-         И какво?

-         Ех, как пък си избраха точно най-омразния ми Рокфелерски „принцип”, забравих кой поред беше, нали йезуитът и ги е номерирал на всичко отгоре! И не стига това, ами се прехласваха и чак го четяха на глас!

-         Е, и аз съм забравил номерацията. Ама я ми го припомни, ако обичаш.

-         Ох, добре, слушайте всички:

„Аз не вярвам, че обществото дължи някому

дом, работа, образование или здравеопазване,

но вярвам, че обществото дължи всекиму

възможността да се пребори за тези неща.”

-         Ами ето, добре го е казал човекът!

-         Ех, оставаше да чуем друга оценка от устата на хуманиста Голдман! – провикна се Джонатан.

Всички се разсмяха.

-         Ама, чакай – не мирясваше Голдман. – Коя на коя четеше надписа? Бялата на черната ли?

-         Не, в интерес на истината, черната на бялата. И даже точно черната откри точно този принцип за себе си в онзи момент, точно тя се прехласна и го чете на глас. И накрая заяви: „I really like this one!”[5]

-         Е, това какво ти говори? Не те ли опровергава най-сетне?

-         Не, разбира се. Просто поредната душа на невидим предател. Добре стагнирана. Добре форматирана. Да повярва, че е равна. Че всичко ще бъде приказка, стига само да следва неотклонно коловоза, начертаната още в детството формула на щастието.

-         Ти да не би да й каза нещо такова?

-         Не. Но, прав си, не можах да се сдържа и да си мълча съвсем. Защото и най-чистият разум трепери пред тази робиня.

-         О-хоо! Какъв си бил поетично-категоричен! Но какво й каза, в крайна сметка?

-         Неочаквано и за себе си, и за двете момичета, се обадих там, на Рокфелер Плаза, пред златото на плочата и с мисъл, концентрирана и ситуирана в този миг от живота на Мирозданието и в тази точка на Манхатън, пред исполинския небостъргач на твоя брат по класа, за да кръстосам веднъж и моя меч с не по-малко силния меч на скудоумието. Казах им: „За Бога, не и тази вечер, която е Бъдна! Поне не и на Коледа! Ражда се Исус Христос, разбирате ли?” И се отдалечих по Пето Авеню.

-         Хм, ти сега това за Исус Христос защо ми го казваш? Защото знаеш, че съм евреин и да ме дразниш, нали?

-         Не. И знай и друго. Добре, ти си евреин. Аз пък съм юдей. Но това не ми пречи да обичам Христос.

-         Какво? Ти? Юдей? Сега пък ми се и подиграваш ли?

-         Съвсем не ти се подигравам. Твоят жесток предразсъдък ти пречи да се досетиш в момента, само защото съм черен.

-         Чакай, ти откъде беше?

-         От Етиопия.

-         А-а. То май там имаше едни...

-         Имало е, има, и пак ще ги има. Абисински юдеи. Даже някои ги приеха в Израел. Добре, че не зависеше от такива като тебе, щеше да ги оставиш да умрат от глад.

-         Е, де. Чак пък толкова...

-         Ха, ние ли не знаем! Сега видя ли? Няма юдейски Заговор. Има само идеи и борба на идеи. Която надвие, после нея я обвиняват в Заговор. В момента твоите идеи са на път да бъдат обвинени, понеже надделяха тук-там по света, най-много в Източна Европа. Така че, сега иде твоят ред. И твоят ход – Джонатан премести фигурата си и рязко натисна копчето на своята половина от тиктакащия шахматен часовник.

-         По дяволите! Ще те унищожа! – разяряваше се Голдман.

А иначе, унищожението беше близо. Джонатан беше останал с цар и топ, Голдман – с царица и пешка. Ето, Голдман направи „свръзка” и взе и топа на Джонатан! И слушайте сега, скъпи европейци и американци, какво се получи в тази пета решителна, гордиева партия! Ако много ви интересува, дори може да си я разиграете после сами вкъщи. Аз ще ви съобщя ходовете.

Джонатан беше изгубил всичко, но тактиката му с пестенето на време се оказа правилна. Решен да го унищожи бързо, впуснат в бесни атаки, както и на моменти разсеян от техните идеологически спорове, във втората половина (условна половина, разбира се, скъпи мои, това не е футбол, да не се обърквате) от партията Голдман все по-рядко поглеждаше към часовника... Цъкаше копчето машинално, увлечен от щурма си и ядосан от разговора.

И се стигна до следната ситуация:

На Голдман му оставаха цифром и словом седем секунди. На Джонатан – минута и нещо, но разполагаше вече само с... един гол цар. Голдман беше с цар, царица и пешка.Секундите не му стигаха да матира Джонатан с царя и царицата. Тръгна да изкарва пешката. Цък-цък, ход. Цък-цък, ход. Джонатан просто местеше царя си, вперил очи в часовника. Единият играеше в тотален цайтнот, а другият – в своеобразен цунг-цванг[6]. Цялата препълнена с хора кула следеше циферблата и червеното флагче. Петерсен – най-много. Излизаше, че макар и напълно разгромен, Джонатан ще спечели по време.

Цък-цък, ход. Стоп. Цък-цък, ход. Стоп на таймера. Цък-цък, ход. „Спри, хронометре! Спри, Време!” – молеше се Голдман. Тик-так, стоп. Тик-так, стоп.

-         Стооооооп! – провикна се съдията.

Червеното флагче в часовника на Голдман падна като отсечено надолу. Зумерът продължително изпищя, а циферблатът показа: 0 минути и 0 секунди.

Всички се скупчиха около дъската, бутайки се невъздържано и грубо. Скъпи слушатели, картинката беше следната: белият цар на Джонатан бе на E2. Черният цар на Голдман – на В3. Старата царица на черните бе застинала на D8 – тя бе охранявала коридора, по който да излезе черната пешка. Новоизлюпената от тази пешка втора черна царица се кипреше на С1, току-що излязла. С двете царици на Голдман му бяха нужни след това не повече от 3-4 секунди, за да матира белия цар. Но точно те не му достигнаха. Таймерът на Джонатан показваше цяла минута в плюс. Той печелеше по време.

Сега всички очакваха съдията да обяви именно такава победа. Някои вече прибързано искаха да прегръщат и поздравяват Джонатан, но той ги отблъскваше гневно. Голдман седеше мрачен и зачервен, вперил безумен поглед в хронометъра. Други бързаха да осребряват залози. Някъде се караха ожесточено.

Но съдията Петерсен невъзмутимо и спокойно отвори черното си куфарче и измъкна оттам дебело ръководство на ФИДЕ[7]. Сложи очила, разгърна книгата-законодател и се задълбочи, сумтейки тихо и ситно.

Тълпата не удържаше на напрежението. Какви ли не възгласи се чуваха!

-         Времето си е време!

-         Но и ресурсът си е ресурс!

-         Върни ми парите, мошеник!

-         Голдман, ти загуби!

-         Джонатан, ти си разгромен!

-         Голдман! Голдман! Голдман!

-         Джонатан! Джонатан! Джонатан!

-         Голд-ман! Голд-ман! – едното крило ритмично скандираше.

-         Джо-на-тан! Джо-на-тан! – отговаряше му другата половина от тълпата.

-         Реми! – провикна се Петерсен, хлопна книгата и свали очилата си.

За секунда настъпи пълна тишина. После вече крясъците им можеха да се чуят чак във Филаделфия. Някои сериозно искаха да набият съдията, а Гласербел ги усмиряваше.

-         Как? Защо? По кой правилник?

-         По последно утвърдения. Казано е: “Когато няма достатъчно материален ресурс за мат, се присъжда равенство.” И понеже Джонатан е с гол цар и няма ресурс за мат, е реми. Това е.

-         А кога е победа?

-         Ако имаше поне една пешка – тогава. Хипотетично може са се превърне в царица и да матира. Ако му беше останал топът – също е победа.

-         А ако е кон?

-         Реми е.

-         Ако е офицер?

-         Пак реми. Пак няма ресурс за мат.

-         Два офицера?

-         Победа. Матът с два офицера е доказан отдавна.

-         Два коня?

-         В момента пише “равенство”, макар че, щели да го променят, тъй като матът с два коня е възможен, въпреки, че отнема повече от петдесет хода понякога.

-         Дяволите да го вземат правилника!

-         Голдман, брой парите на Джонатан!

-         Джонатан, покай се за марксизма си!

-         Стига! – надигна се и кресна Бони-Скот. – Правилникът си е правилник! Точка!

Петерсен отново бръкна в куфарчето си и измъкна малък преносим компютър. Включи шахматна матрица и въведе абсолютно същата спорна ситуация, с точност до секунда. Изчакаха присъдата на одобрения от ФИДЕ софтуер.

-         Реми – думата светна на екрана и рязко отсече страстите.

Тълпата се примири.

Разотидоха се, но и сега, години след това, никой не е забравил за тази партия. Нещо повече, историята се разнесе от уста на уста и ако така продължава да се разпространява, ще се превърне в истинска Ню-Йоркска легенда.

И така, скъпи мои, на прага на Двадесет и Първия век, между Манхатън и Харлем, те завършиха с едно оспорвано от всички реми…

Но тази битка кали и двете страни за предусещаната във въздуха, а и в сърцата, предстояща Война, която започна още на следващата година… Война, която никога не свършва.

Übersetzt von dem Autor