Khancho ‘Khanev’ Kojouharov (Bulgaria/UK) is an award-winning writer, investigating journalist and translator. His novels, stories, analyses, and scientific papers have been published in Bulgarian, English, French, German, Polish, Russian and Ukrainian. Kojouharov has translated some 60 books from English, covering a wide range of topics: physics, astrophysics and cosmology; philosophy and religion; sociology, psychology and psychoanalysis, history and biographies; economics and political science; memory and IQ tests; crime, spy and SF novels. He is a member of International Association of Crime Writers, Union of Bulgarian Writers, and Union of Bulgarian Journalists.

 

 

 

English

 

 

HYMNS INACCESSIBLE

 

 

 

 

 

In a future not impossible, scientists believe there is a miracle zone somewhere in the Universe. Only a few star travelers have stumbled upon it – star travelers who shared a common fate. All they have entered the Miracle Zone soon after they had survived a great danger. As if to compensate or reward them for the tribulations, the Universe permitted them to see some of its secrets – as a teacher who leads his class to the zoo.

 

The scientists say that something – spirit, power, field? – erases out the coordinates of the Zone from the memory of the starships’ computers and at the same time prompts the lucky ones to strive to return there. They keep trying – again and again – to reach their Promised Land, but they keep failing, too. It is interesting that they do not try to unite forces, do not create their own fraternity. They act alone, not seeking help of the other fortunate men and women.

 

I know their secret. They just can't look at each other’s eyes because they all share a humbling experience. They have been expulsed out of the wonderful zoo of the Universe – as students who had threw stones at the animals.

 

 

 

*

 

 

 

Adam thought he was in heaven.

 

The problem was that his only companion was the devil. For the record, she was called Eva and, strictly speaking, she was not a devil, but a darn beautiful woman. Of course, no sane man has problems with beautiful women apart from the thoughts revolving in their heads. So Adam’s pleasure was somewhat clouded by a premonition of great troubles. A premonition, huh? No premonition, conviction.

 

He knew Eve was tempting him – not through her own good looks, but through forbidden knowledge. Which made her much more arractive.

 

‘Fear not, no one will find out.’

 

Adam was not so sure.

 

‘How do you know?’

 

‘We will shut down the video and say that some kind of magnetic storm has blocked the signal.’

 

‘And who would believe us? The guys up there are constantly watching for storms.’

 

‘They only look for thunderstorms and these are electric, not magnetic ones,’ objected Eva.

 

The argument was sound and he tried to find something more convincing.

 

‘The captain will skin us alive if we do anything wrong to the hymns.’

 

‘What could it be? We'll just add another one – from Earth.’

 

‘Yes, but Xeno said this could kill the local fauna,’ objected Adam.

 

‘Didn't he also say he had never heard or read about anything like that? How could he know what could harm the hymns?’

 

Adam sensed his logic was crumbling under his feet and made an effort not to fall into the gaping abyss, ‘But, in principle, when meeting alien life forms, it is forbidden...’

 

She went angry right before his eyes. God, how beautiful she was when she got furious!

 

Suddenly, she loughed. ‘In principle, sex between colleagues is forbidden too, but last night it did not stop you,’ she said teasingly.

 

Quite unexpectedly, she embraced him and whispered the rest into his ear.

 

 

 

*

 

 

 

Adam and Eve were all alone on the small continent, which in the ship's log was already named Upper Australia – its outlines were similar to these of Earth's continent, but it was located in the northern hemisphere of the planet. Four other teams recorded hymns in different locations on Eden, the bigger continent. Of course, they obsered all the precautions concocted by the captain and the xenobiologist. The crews were taping the hymns from afar with shotgun microphones, and even videoed them not with drones, but from orbit. The damn Xenobiologist believed that the drones' buzzing could harm the hymns irreversibly.

 

Steppe vegetation covered half of the planet's mainland. Rocky mountains, forests and deserts shared the other half, which was to remain unexplored, because all the people were exploring the hymns.

 

The astronomer found them the very first day. Still hovering in orbit, he noticed many bright spots moving through the greyish green grass. The spots were large and small, but all of them were very elongated ovals.

 

Someone offered the name "grass chameleons", but the stupid name was quickly forgotten when the first shuttle landed on the surface of the planet. The pilot remained inside – a normal measure to ensure immediate take-off in case of danger – and the two other members of the shuttle’s crew came out and cautiously took down their oxygen masks.

 

Every body rejoiced even though they already knew the air was breathable. And then thet saw several synchronously changing colors chameleons headed for the shuttle. The two men on the ground frozen.

 

‘What's going on?’ asked the captain. When a minute passed and there was no answer, the slight annoyance in his voice changed to something close to panic. ‘Report! Nick! Nick!’

 

No one could explain why he or she would bet the first addressee was Big Nick and the second one Lil’ Nick. Intonation brings more information than we suspect, and the name alone can trick you. Big Nick was one head lower than Lil’ Nick, but he always reacted first and took the initiative.

 

‘Good Lord, it's so beautiful!’ – whispered Big Nick.

 

‘Are you talking about chameleons?’ asked the captain.

 

This time, Big Nick immediately responded, even though he hadn’t move at all, ‘Captain, these are not chameleons, these are... these are hymns. Divine Music!’

 

Lil’ Nick's affirmative snorting was hardly heard because of the captain's shout.

 

‘Get back! Now!’

 

The people in the command room looked at him. Was he out of his mind? His second shout confirmed their suspicion, ‘Take off! Danger!’

 

Down on the planet both Big and Lil’ Nick rushed for the shuttle. The pilot flew it up before they shut the door.

 

Up in the starship the captain prompted an explanation, ‘It could be absolutely harmless, but it could be also a hypnotic attack.’

 

The faces of the crew relaxed.

 

Only to get strained again half an hour later, when the two pioneers came out of the flexible gateway. Their eyes were shining with the exaltation of newly converted to the Right and Only Faith, whichever it could be. Everybody shuddered – except for the shrink, who had faced far more frightening cases.

 

‘Can you tell us about the hymns?’ he inquired gently.

 

Big Nick stared at him. ‘Well, I don't know how else to call them. When I came out, I heard music — it was like a chorus of angels singing.’

 

‘Electrifying,’ confirmed Lil’ Nick.

 

‘Four or five of those chamele... creatures came closer changing their colors... So beautiful that I couldn't take my eyes off them. And the music... It was like a narcotic. Making you dizzy.’ Big Nick looked sternly at the captain and bursted, ‘Captain, why did you return us? What was the danger?‘

 

‘Let us discuss it,’ said the shrink and gestured to his office. The Nicks went in front of him as sleepwalkers.

 

It wasn't long before he came out of his office and nodded to the captain and the xenobiologist. The improvised triumvirate drived every body else out of the command room and started a brainstorming with the ship's computer.

 

Hour after hour, the atmosphere in the cabin company was getting tenser – especially since Eva said she saw both Nicks were sleeping at the shrink's office. Did they catch some dangerous disease for their short stay on the planet? Or the damn music has driven them crazy?

 

Finally, the loudspeakers coughed and the captain's voice summoned everyone to the command room.

 

‘The good news is,’ said the captain, ‘that there is not an imminent danger. The bad news is that it could be one later‘ – a quick look at the xenobiologist, ’It depend upon those, um, hymns, which we know nothing about. We do not know whether they are some form of life or a unique natural phenomenon. And we must quickly learn as much as we can.’ He picked up some sheets from his knees, and continued, ‘We listed down ten two-member teams, which will keep watch on the planet for a week...‘

 

The briefing ended with the most drastic list of prohibitions after the Ten Commandments. If the captain had listened to the shrink, he probably wouldn't read them at all.

 

When they ended their consultation with the ship's computer the shrink said, ‘Captain, it would be a bloody mistake. Cosmonauts are not soldiers.‘

 

The captain clenched his fists. How did the guy know about his military background? Then it downed upon him that the shrink had access to all the files and could have even been involved in the selection of the crew.

 

‘One of the requirements, one of the main requirements to the cosmonauts is to be of adventurous nature,’ continued the shrink. ‘When you forbid them something, their automatic reaction is not to obey the ban, but to ignore it.‘

 

‘As long as I’m in charge, they will obey my say,‘ said the captain with a menace in his voice. ‘I‘ll send every intruder to the hybernation chamber and next time he or she awaken would be at the Base.‘

 

The shrink shrugged. He knew the other one was not a fool, and he assumed that the captain deliberately challenged his people so they act more boldly. Did not Our Lord do the same when He forbade Adam and Eve to eat the fruits of the Tree of Knowledge? Or He proceeded in the same fashion as an experienced administrator would guard his ass, leaving a series of documents?

 

The next morning, the captain confirmed his second assumption repeating his vow to hibernate every violator of his orders.

 

Which brings us back to the dispute between Adam and Eve.

 

 

 

*

 

 

 

Adam tried to turn everything into a joke, ‘How could I know those apples were such an aphrodisiac?

 

‘If you thought they were apples,’ she laughed, ‘you should know better,’ and when he said nothing in responce, added, ‘I thought you’ve read the Bible.’

 

He could remind her that when she brought him the fruits, she wore just a fig leaf, but the chivalry advised him to surrender with grace.

 

‘What are we going to do?’ asked he,’ I know nothing about music.’

 

The spirit of adventure is connected much more with vision than with hearing, and therefore it is no wonder the good half of the cosmonauts seem to have an elephant sitting on their ears. Among them, there are no professional musicians and even occasional melomans are rare exception. Adam's problem was that his companion was more than half-meloman.

 

‘Don’t worry,’ she said. ‘The shuttle's computer must be crammed with music. I think I'll find something.’

 

They dismantled both speakers from the control panel and carried them to the shuttle door. Adam browsed the guidebook to see how to isolate the antenna for satellite connection without damaging it and how to reconnect it quickly. Everything was ready four hours before sunset.

 

Adam went to Eve and reminded her what she had whispered in his ear. She tried to object – because of principle considerations, of course – but he shut her mouth in a way that both of them found enjoying. The free reeling hymns outside could wait for a while.

 

 

 

*

 

 

 

The previous night the xenobiologist experimented with trimming the wave range of one of the cameras, that followed the hymns, to the infrared area. The result was so astonishing that he immediately woke the captain. He knew the captain would be happy because the discovery could bring at least another thirty prohibitions.

 

‘Captain, we have to save the animals downstairs!’

 

The captain stopped yawning and rubbing his eyes.

 

‘What animals?’

 

‘The hymns turned out to be some unique animal species. Come and see.’

 

The main screen in the command room was uniformly gray, but sometimes a bright stain rushed and circled there in a very messy way, until leaving out the screen again.

 

‘What are these?’ asked the captain. The yawning provided his brain with an extra amount of oxygen, and he realized that all the stains were oval. ‘Hymns?’

 

The xenobiologist ignored the question.

 

‘They're alive, you see?’ asked he. ‘Their temperature is at least five degrees higher than the temperature of the grass. We must do our best not to harm them.’

 

The captain grinned. He liked giving orders, but so rarely had a reason to do it. Xeno may have been a nut on the subject of environmental protection, but in this case he had a reason.

 

They summoned the crew early on the morning.

 

‘This night our Xenobiologist found out,’ said the captain, ‘that hymns are not just music but living things. He will explain what restrictions and changes we should make in the research program.

 

‘We are incredible lucky men,’ said the xenobiologist licking his lips as a gourmet, who had just received an invitation to feast at Lucullus. ‘The luckiest men in history, because we have found a new species of living things no one knows anything about. We should understand what defines their basic life functions – the music, the hymns, or the color spots, the chameleons? Which one generates the other – do the spots create the music or the music creates the spots? Are they, so to say, cannibals which eat one other, herbivores that somehow feed on grass, or plants that use direct solar energy? Does the melody of a particular hymn change over time, or does it remain the same? Do their color or musical patterns repeat periodically? How do they breed? Do melodies affect each other?’ – and he licked his lips again. ‘What a vast field of exploration awaits us! Honestly speaking, I envy myself. I envy the members of the teams that will go down to the planet because I should stay here to synchronize their actions. Good luck to all of us!’

 

 

 

*

 

 

 

The cameras and the microphones were recording, and the research teams were enjoying the constantly changing patterns of the elongated ovals and the heavenly sounds. Every one sat behind piles of sweets and biscuits and chewed in tact with non-terrestrial music, not leaving the observation chair even for a moment. They were vaguely aware that they would pay for the unexpecting pleasure with months of rigorous fasting, but nobody bother. Science demanded sacrifice, and they were happy to offer it. The four field teams in Eden were in such an exaltation that the captain’s next commands, which he announced at dusk, went through one ear and came out through the other.

 

The fifth team did not hear them, too, because his two members were asleep.

 

Eve woke first and shuffled to the computer to find some pieces that would be suitable for the experiment. Then she suddenly realized what a hard problem she was facing. Having in mind the lack of any musical taste in cosmonauts, programmers have compressed the works of almost all composers in history. Now the computer was extracting them from its memory in random fashion. The only thing Eve could do was to listen to the first few seconds of the tune and – as the pearls were buried in the enourmous pile of musical trash – to jump over the rest, hoping the next piece would be worth the effort.

 

It was very frustrating, but Adam could not know it. Otherwise, he wouldn't dare gropped her from behind. She slapped away his nasty hands and hissed like a serpent.

 

‘I just was wondering what I was missing," he said. ‘Here I have a sun, hymns, apples, even an Eve. A snake would be a fine finishing touch, I think.’

 

She gave him a forgiving smile.

 

‘You’d better help me finished it faster or some guardian angel with a flaming sword would come to expulse us. Get something to write and come.’

 

Half an hour before sunset, Eve has picked up six musical pieces.

 

Adam shut up the TV connection to the ship and when Eva sat in a lounge chair outside, he started the first piece. The melody passed away without leaving any trace. Only the nearby blob of musical creature silenced itself and moved nearer as if it was appraising the intruder. Then it sounded loud again.

 

‘This melody must have been stillborn,’ Eve twisted her lips. ‘Next one, please.’

 

After a quarter of an hour, Adam came to the door.

 

‘That was the last one. Let's get in.’

 

Eva jumped off the lounge chair and brushed by him into the shuttle. She knew she was grabbing for a straw, but she wasn’t ready to give up. She turned on the compilation on quick replay. Adam waited patiently.

 

Suddenly her eyes widened.

 

‘That's it! Turn it on from the beginning,’ said she and stroded out.

 

Adam pushed the button.

 

‘Ta-da-da-damn!’ the music thundered out under the evening sky. Adam startled and Eve screamed in exaltation.

 

‘Wow!’ he said and looked out. Some twenty meters from the shuttle the grass seemed a-blaze. The newborn stain rushed to the horizon, leaving a crimson trail behind.

 

‘I‘ll stop it!’ cried out Adam.

 

‘No! Look how beautiful it is!’

 

‘We're getting into a big trouble. I don't want to be hybernized and to wake up right in front of the court martial.

 

‘Court what?’

 

‘Haven't you read your contract ahead of signing it?’ snapped he and rushed into the shuttle.

 

The music stopped. Silence. Even the wind had subsided. A blood-red oval was quickly sliding towards the horizon, gradually turning black. Even from this distance, it looked huge.

 

Adam and Eve listened anxiously. The hymns, which have circled around all day, has became silent — as if they were lurking nearby.

 

‘What a piece was that?’ asked he dry-mouthed.

 

‘Cannot say. It's on my tongue but I just can’t name it. It’s classic. An ancient composer.’

 

‘Who?

 

‘How could I know?’ shouted Eva. ‘Can't remember the name, I told you. Leave me alone!’

 

Adam picked up one of the loudspeakers and took him to the shuttle. Eva followed him. They silently mounted the equipment, dressed up, turned on the TV connection and waited.

 

When a few minutes passed and no one called them, they went outside and sat in the lounge chairs.

 

‘Thank God they haven’t noticed,’ said Eve.

 

Adam nodded and moved his chair closer to hers.

 

The first stars appeared on the dark sky. Adam reached out his hand and their fingers entangled. They both sighed. They didn't know if the hymns played at night and could only hope in the morning they would hear them again.

 

Much later Eve stood up and slid into his arms.

 

‘I hope we get away with this!,’ he said.

 

 

 

*

 

 

 

They didn't. The alarm sounded in the middle of the night and then came a distant rumble. They ran to the control panel. The captain was waiting on the screen with worried face. They have never seen him that way.

 

‘Take off! Now! We'll pick you up from orbit. A storm is coming right on you!’

 

The storm caught up with the shuttle just twenty meters above the ground. A huge fist rambled on its walls, ‘Ta-da-da-damn!’ Everything inside it shook but it was flying in a rarifying atmosphere, and the thrusts quickly subsided. When they came into orbit, the sun dawned behind the night half of the planet. It has been a long time before they realize that what was now beneath them was not the night half, but Eden, struck by the most terrifying storm ever raging somewhere.

 

Adam switched off the microphone.

 

‘We screwed it up!’ said he. ‘They will hibernate us. It’s our fault this world is now inaccessible – along with the wonderful hymns. No one will ever hear them again – never! "

 

He didn’t care what Eva thought and didn't want to know. However, when he saw her desperately trying not to break apart he came and hugged her.

 

A star went quickly to the center of the screen shining brighter and brighter – the starship was approaching to take them. The fire blade of the maniouver jet kindled twice.

 

I must tell her something — even if it's not comforting, thought Adam. He hugged her stronger to compensate the bitterness of his last joke, ‘See, the Guardian Angel is waving a sword to expulse us to the Base.’

 

Her face saddened.

 

‘We are the Guardian Angel today,’ said she.

 

 

 

*

 

 

 

We have been living on the Base in Miracle Zone for senturies, and every year we send scores of crews in quest for habitable worlds. The fortunate few are invariably expulsed out of the newly discovered planets – as students who had threw stones at the animals. They keep hiding their shameful memories, so we are not able to understand what the reason was – aggressiveness, stupidity, reckless curiosity? – and, probably, we keep repeating the same mistakes again and again. We will never learn the names of the worlds that could become our new home. We only know one of the myriad names — the only one we cannot hide from ourselves.

 

Earth.

 

 

Bulgarian

 

 

ХИМНИ НЕДОСТЪПНИ

 

 

 

 

 

 

 

В едно възможно бъдеще учените смятат, че нейде във Вселената съществува Област на чудесата. Разправят, че там са попадали само шепа звездни пътешественици, между които има нещо общо – малко преди туй са преживели голяма опасност. Сякаш за да ги компенсира или възнагради за премеждията, Вселената им е показала част от своите тайни – като учител, който за награда води класа си в зоопарка.

 

Разправят още, че нещо – дух, сила, поле? – трие координатите на Областта от паметта на корабните компютри и същевременно подтиква късметлиите да се стремят да се завърнат. Цял живот те опитват – отново и отново – да стигнат до мечтаното място, но не могат. Интересно е, че не се опитват да обединят сили, не създават свое братство, а всеки път действат сами, без да търсят помощ от другите късметлии.

 

Зная тяхната тайна. Те не могат да се погледнат едни други в очите, защото всички споделят едно потресаващо преживяване. Били са изхвърлени от чудния зоопарк на Вселената – като ученици, замеряли животните с камъни.

 

 

 

*

 

 

 

Адам мислеше, че се намира в Рая.

 

За беда единственият му компаньон беше Дяволът. За протокола: тя се казваше Ева и не беше дявол, а просто дяволски красива. Разбира се, никой нормален мъж няма проблеми с красивите жени, а единствено с мислите, които се въртят в главите им. Така че удоволствието на Адам донякъде бе помрачено от предчувствие за големи неприятности. Какво ти предчувствие? Убеденост.

 

Защото Ева го изкушаваше. Със знания. Заради това беше и дяволски привлекателна.

 

– Не бой се, никой няма да разбере.

 

– Откъде знаеш?

 

– Ще изключим картината и ще кажем, че някаква магнитна буря е прекъснала сигнала.

 

– И кой ще ни повярва? Ония отгоре непрекъснато следят за бури.

 

– Гръмотевични, а не магнитни – възрази Ева.

 

Доводът беше основателен и той се помъчи да измисли нещо по-добро.

 

– Капитанът живи ще ни одере, ако направим нещо на химните.

 

– Какво можем да им направим? Просто ще добавим още един – от Земята.

 

– Да, ама ксенобиологът каза, че това може да убие местната фауна – неуверено възрази Адам.

 

– А не спомена ли и че никога не е чувал или чел за нещо подобно? Откъде може да знае какво им вреди и какво – не?

 

Адам усети, че логиката му се рони като сипкава пръст, и направи сетно усилие да не падне в зиналата пропаст:

 

– Но по принцип при среща с чуждоземни форми на живот...

 

Прекъсна го подигравателен смях. А сетне за броени секунди Ева освирепя пред очите му. Боже, колко красива ставаше, като се ядоса!

 

– По принцип и сексът между колеги е забранен, но снощи това не ти попречи – и тя пристъпи към него.

 

Прегърна го и прошепна останалото в ухото му.

 

 

 

*

 

 

 

Двамата бяха сам-сами на малкия континент, който в корабния дневник вече носеше името Горна Австралия, защото очертанията му приличаха на земната, но се намираше в Северното полукълбо на планетата. Други четири екипа записваха химните на различни места из Едем – големия континент. Правеха го, спазвайки всички предпазни мерки, които капитанът и ксенобиологът успяха да измислят. Не стига, че записваха химните отдалеч с насочени микрофони, ами ги заснемаха не с дронове, а от орбита. Ако се вярваше на проклетия ксенобиолог, бръмченето на дроновете можело да навреди необратимо на химните.

 

Степна растителност покриваше половината от сушата на планетата. Скалисти планини, гори и пустини си деляха другата половина, която очевидно щеше да остане неизследвана, защото всички хора и ресурси бяха насочени към химните.

 

Откриха ги още първия ден. Докато кръжаха в орбита, забелязаха, че из сивозелените степи шават безчет ярки петна – големи и малки, но всичките с форма на разтеглен овал.

 

Някой предложи да ги кръстят „степни хамелеони“, ала туй глупаво име отпадна от само себе си, след като на повърхността на планетата кацна първата совалка. Пилотът остана вътре – нормална мярка, за да се гарантира незабавното излитане при опасност – а другите двама излязоха вън и предпазливо свалиха кислородните маски.

 

В кораба всички се зарадваха – макар вече да знаеха, че въздухът става за дишане. А сетне два синхронно променящи цветовете си „хамелеона“ се насочиха към совалката. Слезлите току-що от нея хора застинаха.

 

– Какво става? – запита капитанът. Когато изтече минута, а отговор още нямаше, леката досада в гласа му премина в нещо близко до паника. – Докладвайте! Ник! Ник!

 

Никой не можеше да обясни защо, но с пълна убеденост би се хванал на бас, че първото обръщение бе насочено към Големия Ник, а второто – към Малкия Ник. Интонацията носи повече информация, отколкото подозираме, докато името може да те подлъже. Големия Ник беше с една глава по-нисък от Малкия, но реагираше пръв и винаги поемаше инициативата.

 

– Господи, колко е хубаво! – прошепна най-подир Големия Ник, който бе водач на екипа.

 

– За хамелеоните ли говориш? – учуди се капитанът.

 

Този път Големия Ник се отзова моментално, макар все още да стоеше като истукан:

 

– Това не са хамелеони, това са химни. Божествена музика!

 

Утвърдителното изсумтяване на Малкия Ник почти не се чу заради мигновената реакция на капитана.

 

– Връщайте се обратно!

 

Хората в командната зала извиха глави към него. Да не е полудял? Мощният му рев потвърди подозренията им:

 

– Незабавно излитане! Опасност!

 

Големия и Малкия Ник хукнаха към совалката. Вратата й още не се бе затворила, когато тя излетя.

 

Капитанът изгледа кръвнишки околните.

 

– Може да се окаже безобидно, но може и да е хипнотична атака – поясни. Лицата на околните се поотпуснаха.

 

За да се удължат отново, когато след половин час двамата пионери излязоха от гъвкавия шлюз, свързал совалката им с кораба. Очите им сияеха с радостта на новопокръстени в правата вяра, която и да е тя. Всички се стъписаха – освен корабния психиатър, който се бе сблъсквал с далеч по-плашещи случаи.

 

– Ще ни разкажете ли за химните? – подпита той с предразполагащ глас. Големия Ник се вторачи в него.

 

– Ами не знам как иначе да ги нарека. Щом излязох, чух музика – сякаш пееше хор от ангели.

 

– Ъхъ – потвърди Малкия Ник, който очевидно бе по-потресеният от двамата.

 

– После се засили и видях да приближава едно от онези хамелеонски петна. Непрекъснато сменяше цветовете си... а бе, беше тъй красиво, че не можех да откъсна очи от него. А музиката... не музика, а наркотик. Направо те омайва – Големия Ник изведнъж обърна глава към капитана и избухна. – Шефе, защо ни върнахте? Каква опасност имаше?

 

– Точно затова ще си поговорим – рече психиатърът и с елегантен жест посочи към кабинета си. Двамата Ник тръгнаха като сомнамбули пред него.

 

Не след дълго психиатърът излезе от кабинета си с угрижено лице и кимна на капитана. Набързо изпроводиха от командната зала всички, освен ксенобиолога, и импровизираният триумвират се усамоти задълго с корабния компютър.

 

С всеки изминал час атмосферата в каюткомпанията ставаше все по-напрегната – особено след като Ева каза, че зърнала Големия и Малкия Ник да спят на диванчетата в кабинета на психиатъра. Дали за краткия престой долу не са пипнали някоя опасна болест? Или проклетата музика ги е побъркала?

 

Накрая корабната уредба се прокашля и с гласа на капитана призова всички да отидат в командната зала.

 

– Добрата новина е – започна капитанът, – че поне засега не ни застрашава никаква опасност. Лошата е, че ние можем да застрашим – бърз поглед към ксенобиолога – тези, хм, химни, за които не знаем нищо. Не знаем дали са някаква форма на живот или уникално природно явление. И трябва бързо да научим за тях колкото можем повече. Затова – той вдигна листовете, които бе оставил на коленете си, и всички се смълчаха – определихме десет двучленни екипа, които ще се сменят долу през седмица...

 

Указанията му приключиха с най-изчерпателния списък на забрани след получаването на десетте Божи заповеди от Мойсей. Ако капитанът се бе вслушал в думите на психиатъра, сигурно изобщо нямаше да ги оповести.

 

– Капитане – бе рекъл той в края на консултацията им с корабния компютър – не правете тази грешка. Космонавтите не са войници.

 

Капитанът го изгледа остро. Откъде този тип знае за военното му минало? После се сети, че психиатърът има достъп до всички досиета и може дори да е участвал в подбора на екипажа.

 

– Едно от изискванията, едно от главните изисквания към космонавтите е да имат авантюристичен дух – продължи невъзмутимо психиатърът. – Забраниш ли им нещо, автоматичната им реакция е не да се подчинят на забраната, а да я нарушат.

 

– Докато аз отговарям за техните действия, ще изпълняват каквото им заповядам – гласът на капитана прозвънтя като метал. – Ще пратя всеки нарушител в хибернационнната камера и да не съм аз, ако не го събудим чак в Базата.

 

Психиатърът сви рамене. Знаеше, че капитанът не е глупак, и предположи, че той преднамерено предизвиква хората си, за да действат по-смело. Нима Господ не е постъпил по същия начин, като е забранил на Адам и Ева да ядат от плодовете на Дървото на познанието? Или пък като опитен администратор по навик си пази задника, оставяйки поредица документи?

 

На другата сутрин капитанът потвърди второто му предположение, като на всеослушание повтори заканата си да хибернизира всеки нарушител.

 

Което ни връща към спора между Адам и Ева.

 

 

 

*

 

 

 

Адам се опита да обърне всичко на шега:

 

– Откъде да зная, че онези плодове са такъв афродизиак?

 

– Дето приличат на ябълки ли? – изсмя се тя. – Би трябвало да знаеш – и когато той нищо не каза, учудено добави:

 

– Мислех, че си чел Библията.

 

Би могъл да й напомни, че когато му донесе плодовете, тя беше само по смокинов лист, но кавалерството го посъветва да отстъпи с достойнство.

 

– И какво ще им пуснем? – попита. – Нищо не разбирам от музика.

 

Авантюризмът е свързан по-скоро със зрението, отколкото със слуха, и затова не е чудно, че на повечето космонавти сякаш слон им е седнал на ушите. Сред тях не само няма професионални музиканти, а дори меломаните са кът. За беда на Адам насреща му стоеше ако не меломан, то поне полу-меломан.

 

– Нямай грижа – рече тя. – Компютърът на совалката сигурно е тъпкан с музика. Все ще намеря нещо. Дай сега да подготвим нещата.

 

Някое време опъваха кабели и демонтираха двата високоговорителя от командното табло, за да ги изнесат до вратата на совалката. Адам се зае да проучи как да изолира антената за спътникова връзка, без да я повреди, и как бързо да я свърже отново. За негова радост това му отне много малко време. До залеза имаше още четири часа, а замисълът бе експериментът да трае не повече от час.

 

Той отиде при Ева и й напомни какво му беше прошепнала. Тя се опита да възрази – пак от принципни съображения – но той й затвори устата по начин, който достави удоволствие и на двамата. Живите химни отвън можеха да почакат.

 

 

 

*

 

 

 

Предната нощ на ксенобиолога му бе хрумнало да ограничи вълновия обхват на една от камерите, които следяха химните, само до инфрачервената област. Резултатът бе такъв, че той моментално събуди капитана. Знаеше, че ще го зарадва, защото дори той самият се сещаше поне за още трийсетина ограничения.

 

– Капитане, трябва да спасим животните долу! – заяви той.

 

Капитанът престана да се прозява и да си търка очите.

 

– Какви животни?!?

 

– Химните се оказаха животински вид. Елате да видите.

 

Основният екран в командната зала беше тъмносив, но от време на време в него се втурваше по някое светло петно, което се щураше безпорядъчно насам-натам, докато отново излезеше извън границите.

 

– Какво е това? – прозина се капитанът. Прозявката осигури на мозъка му допълнително количество кислород и той осъзна, че всички петна са овални. – Химни ли?

 

– Живи са, виждате ли? – пренебрегна въпроса му ксенобиологът. – Температурата им е поне с пет градуса по-висока от температурата на околната трева. Трябва да направим всичко възможно да не им навредим.

 

Капитанът се ухили. Обичаше да дава заповеди, а толкова рядко имаше повод. Ксенобиологът може и да беше побъркан на тема опазване на околната среда, но в случая имаше основание. Така че събраха повторно екипажа още в тъмни зори.

 

– Тази нощ нашият ксенобиолог откри – каза капитанът – че химните не са просто музика, а живи същества. Той ще ви обясни какви ограничения и промени в изследователската програма налага това.

 

– Ние сме късметлии – започна ксенобиологът и облиза устни като гастроном, който току-що е получил покана за пир при Лукул. – Най-големите късметлии в историята, защото открихме нов вид живи същества, за които никой нищо не знае. Кое определя основните им жизнени функции – дали музиката, химните, или цветните петна, хамелеоните. Кое от тях поражда другото – петната ли създават музиката, или музиката – петната? Дали това са, условно казано, канибали, които се ядат едни други, тревопасни, които по някакъв начин се хранят със степни растения, или растения, които използват пряко слънчевата енергия? Дали мелодията на даден химн се променя с времето, или остава все една и съща? Повтарят ли се периодично шарките на хамелеоните? Размножават ли са и ако да, как? Мелодиите влияят ли си взаимно? – и той пак се облиза. – Какво необятно поле за изследване ни чака. Да ви призная, сам си завиждам. Завиждам и на екипите, които ще слязат на планетата, защото аз ще трябва да остана тук, за да синхронизирам действията им. Успех на всички ни!

 

 

 

*

 

 

 

Камерите и насочените микрофони записваха, а хората от изследователските екипи се опиваха от непрекъснато сменящите се шарки на удължените овали и сладостните звуци. Тъй като никой не искаше да напусне наблюдателния си шезлонг, за да не умрат от глад, се бяха запасили с несметни количества бонбони и бисквити и унесено дъвчеха в такт с неземната музика. Смътно съзнаваха, че после ще има да плащат с месеци строг пост, ала това не ги вълнуваше. Науката изискваше цялата им жертвоготовност и те с радост откликваха. Четирите разположени на Едем наземни екипа бяха в толкова приповдигнато настроение, че новите заповеди и забрани на капитана, които дойдоха привечер, минаха през едното ухо и излязоха през другото.

 

Петият екип – онзи в Горна Австралия – пък не ги чу, защото двамата му членове спяха.

 

Първа се събуди Ева и зашляпа с боси крака към компютъра, за да потърси подходяща за експеримента музика. И тогава осъзна пред какъв тежък проблем е изправена. Съобразявайки се с липсата на определен музикален вкус у космонавтите, програмистите бяха компресирали произведенията на кажи-речи всички композитори в историята на човечеството и компютърът ги вадеше от паметта си с програма за случайни числа. Единственото, което Ева можеше да прави, бе да пусне първите няколко секунди от поредната мелодия и – тъй като музикалната плява на столетията напълно бе скрила малкото бисери – да прескочи останалото с надеждата следващата пиеса да си струва усилията.

 

Беше много изнервящо, но Адам нямаше откъде да го знае. Иначе едва ли би посмял така изневиделица да я прегърне изотзад. Когато вместо с ласка тя му отвърна със съскане, инстинктивно я пусна.

 

– Тъкмо се чудех какво ли ми липсва – каза той. – В този рай има слънце, химни, ябълки, Ева. Само змия няма.

 

Тя се извърна към него с опрощаваща усмивка.

 

– По-добре ми помогни, докато не е дошъл някой ангел с огнен меч. Намери нещо за писане и ела.

 

Работата потръгна и половин час преди залез слънце разполагаха с шест парчета, които ставаха за слушане.

 

Прекъснаха връзката с кораба, изнесоха високоговорителите и Ева се настани отвън в шезлонга, а Адам пусна от совалката първата отбелязана в списъка пиеса. Тя отмина, без да остави никаква следа – вятърът все тъй полюшваше сивозеления треволяк, само идващата откъм близкото петно музика замлъкна за малко, сякаш преценяваше натрапника. После зазвуча отново.

 

– Тази мелодия сигурно е била мъртвородена – изкриви устни Ева. – Пускай следващата.

 

След четвърт час Адам се показа на вратата.

 

– Тази беше последната. Хайде да прибираме.

 

Ева скочи от шезлонга и се шмугна покрай него в совалката. Знаеше, че се хваща за сламка, но не обичаше да се отказва. Нахлупи слушалките на ушите си и пусна компилацията на ускорено просвирване. Адам търпеливо чакаше.

 

Изведнъж очите й се разшириха.

 

– Това е! Пусни го от началото – и изтича навън.

 

Адам намери началото и пусна парчето.

 

– Та-да-да-дамм! – прогърмя под вечерното небе. Адам подскочи, а отвън Ева запищя от възторг.

 

– Леле! – рече си той и излезе на вратата. На двайсетина метра от совалката тревата сякаш пламтеше. Новороденото петно се устреми към хоризонта, оставяйки алена диря след себе си.

 

– Ще изключа звука! – извика Адам.

 

– Не! Виж колко е красиво!

 

– Ще направим беля и ще ни хибернизират. Не искам да се събудя пред военния съд.

 

– Какъв военен съд? – стресна се Ева.

 

– Ти не си ли прочете договора, преди да го подпишеш? – избухна той. – А бе... – и се втурна в совалката.

 

Високоговорителите замлъкнаха. Настъпи тишина. Дори вятърът беше стихнал. Към хоризонта бързо се плъзгаше кървавочервен овал, който постепенно почерня пред очите им. Беше огромен.

 

Двамата напрегнато се ослушваха. Химните, които бяха звучали цял ден, сега бяха стихнали – сякаш се спотайваха.

 

– Какво ме накара да пусна? – с пресъхнала уста попита той.

 

– На езика ми е, а не мога да се сетя. Класика. Някакъв древен композитор.

 

– Кой?

 

– Знам ли? – изкрещя Ева. – Казах ти, не се сещам. Остави ме на мира!

 

Адам вдигна единия високоговорител и го занесе в совалката. Ева го последва. Мълчаливо прибраха апаратурата, облякоха се, възстановиха връзката с кораба и зачакаха.

 

Когато минаха няколко минути, а никой не им се обади, се поуспокоиха.

 

– Слава Богу, не са забелязали – каза тя.

 

Адам кимна и премести шезлонга си до нейния.

 

На тъмното небе засияха първите звезди. Пръстите им се преплетоха и двамата дълбоко въздъхнаха. Не знаеха дали химните звучат и нощем и можеха само да се надяват, че на сутринта ще ги чуят отново.

 

По някое време Ева стана от шезлонга и се плъзна в прегръдката на Адам

 

– Дано ни се размине! – каза той.

 

 

 

*

 

 

 

Не се размина. Посред нощ зави алармата, а сетне долетя далечен тътен. Двамата изтърчаха към командното табло. На екрана ги чакаше капитанът – толкова разтревожен не го бяха виждали.

 

– Излитайте! Чудовищна буря! Ще ви приберем от орбита.

 

Докато набираха скорост, бурята ги застигна. Задъни с огромен юмрук по совалката: „Та-да-да-дамм!“ Всичко вътре се разтресе. Добре, че вече летяха в разредена атмосфера и тласъците бърже утихнаха. Когато излязоха в орбита, слънцето изгря иззад нощната половина на планетата. Мина доста време, преди да осъзнаят, че под тях не е нощната половина, а Едем, връхлетян от най-ужасяващата буря, която някога е бушувала някъде.

 

„Издънихме се! – помисли Адам. – Ще ни хибернират. Заради нас този свят вече е недостъпен – заедно с прекрасните химни. Повече никой не ще ги чуе – никога!“

 

Не знаеше и не искаше да знае какво мисли Ева. Виждаше само, че тя отчаяно се опитваше да сдържи риданията си. Пресегна се и я прегърна през раменете.

 

Една от звездите на екрана бързо тръгна към центъра му и заблестя по-ярко – корабът приближаваше да ги вземе. Огненото острие на маневрения двигател припламна на два пъти. Трябва да й кажа нещо – дори да не е утешително, помисли Адам. Хрумна му една последна шега и за да компенсира горчивината й, притисна по-силно Ева към себе си:

 

– Ангелът размахва меч, за да ни прокуди обратно в Базата.

 

Тя направи безутешна гримаса.

 

– Днес ние сме ангелът.

 

 

 

*

 

 

 

От векове живеем на Базата в Областта на чудесата и всяка година изпращаме стотици екипажи да дирят обитаеми светове. Малцината късметлии неизменно биват изхвърлени от новооткритите планети – като ученици, замеряли животните с камъни. Тъй като всички крият изобличаващия ги спомен, не можем да разберем какъв е бил препъникамъкът – агресивност, глупост, прекалено любопитство? – и да не повтаряме същата грешка. Нивга не ще научим имената на световете, които биха могли да станат наш роден дом. От целия срамен списък знаем само едно име – единственото, което няма как да скрием от самите себе си.

 

Земята.